Приказката за селските деца и градските родители. Или как Черната Златка не е това, което очаквате!
Да отглеждаш деца на село има и своите странности...
И така, продадохме къде що имахме по градове и села, и си купихме къща на брега на Искъра, само на 15 км. от града.
Всичко се развиваше точно както го бях планувала. С леки изключения. Пускахме хвърчила, с баща си правеха самоделни салове за жабите, научи се да плува на 4 години, не се страхуваше от оси (нещо, което до ден днешен непроумявам), ядеше див чесън с килограми… Абе, истинска Роня, само че в мъжки вариант.
В един момент обаче осъзнах, че аз не съм съвсем подготвена за живота, който толкова се стараех да му осигуря.
Този момент дойде, когато за първи път ми се наложи да спя в една стая с жив гущер. Последваха много такива. Но една майка е готова на всичко в името на детето си. Затова търпях.
Беше свикнал да ходи по нужда, където го свари, но предпочиташе боровете. Още чувам в ушите си онзи глас, който ме връхлетя, докато си пиех спокойно питието в един ресторант в Созопол: „Чие е това дете? Ама може ли такова нещо, госпожо?! Вътре имаме тоалетна! Ще изсъхнат тисовете!“
Спомням си и една друга случка, в Добринище. Къщата, в която бяхме отседнали, беше богато декорирана с „панирани“ животни (разбирайте „препарирани“, просто още бърка някои думи, като „кошмара“ на пчелите, тоест „кошера“). Не мога да ви опиша ужаса, който настана! След стотния сърдечен масаж на лисицата, най-после разбра, че тук и д-р Дулитъл е безсилен.
Честно, за първи път в живота си не знаех кого да успокоявам по-напред. Шокираните собственици (заради реанимирания им „трофей“) или съкрушеното си дете, което не спираше да пищи: „Ма, как така ще ги панирате, как така? Вие сте изродииии!“
Този цирк се разигра още веднъж, когато един ден измъкна някаква нафталинова яка от гардероба на баба си – полярна лисица.
Мина повече от половин година, докато ѝ прости и проговори отново. Тя, милата (баба му), ходеше като ударена от ток. Изхвърли и лисици, и палта… А колко рушвети даде татко някога, за да ѝ я купи тая яка за една Нова Година!
Не ме разбирайте погрешно. Наистина се радвам, че синът ни расте в такава хармония с природата. Просто онзи прозорец в панелната ми стая в Младост, никога не ми беше и загатвал, че някога ще се сблъскам с такива предизвикателства като градски родител на селско дете.
Така си минаваха годините, междувременно аз успях да родя още едно момче, а жабите и гущерите вече ми бяха като братя и сестри. Смятах, че няма повече какво да ме изненада. До онзи ден.
Големият ми син прави къща за охлювите от саксията ми с алпийски сакъзчета. Поредната. Изведнъж се провиква въодушевен:
– Мамо, виж, Черната Златка!
Поглеждам към дървото, което така упорито сочи, но не виждам никой. За миг почти усещам как получавам микроинфаркт. Продължавам да се блещя. В главата ми отекват шамари, трясъци на счупени дистанционни, телевизори и изобщо цялото ел. имущество.
Потя се.
Значи така?! Книги за Дарвин купувам, енциклопедии по 50 лв., спя с жаби и скорпиони, затворени в буркан, правя дисекции на божи кравички, а тоя келеш знае коя е черната Златка!
Кога, кога го изпуснах? Дядо му е виновен! С неговия вечен телевизор!
Продължавам да се блещя, а той продължава да сочи и вече подскача на един крак.
– Там няма никой, бе момче! Само някакъв бръмбар.
– Даааа! Черната златка! Може ли да я хвана? Може ли, може ли?
През живота си не съм спала с такъв кеф в едно легло с насекомо! Заклевам се!
