Когато бяхме малки, баба ни качваше на влака – мен, сестра ми и братовчедите ни и ни водеше в своето родно село. Това са най-ярките спомени от детството ми, спомени, които винаги ще нося със себе си.
Дядо ни караше с Москвича до Враца, а оттам хващахме влака за Видин. Там прекарвахме няколко часа с вуйчовците, след което продължавахме пътя с автобус до село Раковица. Най-често посещенията съчетавахме с панаира, който традиционно се провеждаше в селото през юни– събитие, което беше истинска радост за нас, децата.
Неповторимото пътуване
Беше вълнуващо – истинско приключение от средата на 90-те години. Влакът беше не просто транспорт, а част от магията на това пътешествие. Пътувахме дълго. Тогава нямаше мобилни телефони, но въпреки това никога не скучаехме. Уплътнявахме времето, като брояхме животните през прозореца, наблюдавахме облаците и ги оприличавахме на предмети или фантастични същества. Брояхме и гарите, на които влака спираше.
После, по пътя Видин – Раковица, гледахме планината. Там баба ни изнасяше кратки уроци по история и география. Показваше откъде започва Стара планина и посочваше връх Връшка чука. Така сякаш ни отвеждаше в друго измерение.
Дядо Андрей и магията на селската къща
В Раковица ни посрещаше дядо Андрей, бащата на баба. Спомням си го излизащ от мазето (там го наричаха „магаза“) или с пита пчелен мед в ръце, или покрит с трици от дървения стол, който тъкмо беше измайсторил. Той беше истински майстор – всичко можеше. А вечер, след като денят отминеше, вадеше цигулката и ни свиреше. За нас, децата, това беше най-вълшебното време, макар че търпеливо чакахме момента, когато ще можем да „откраднем“ цигулката, да я извадим от кожения калъф и да я разучаваме сами.
Баба Милка, майката на баба, присъства в спомените ми по-смътно. Помня я лежаща на легло, най-вероятно вече болна. Но дори и така, онзи нежен, проникновен поглед, с който ни наблюдаваше, остава завинаги в съзнанието ми.
Семейството, което правеше спомените безценни
В къщата живееха и дядо Гошо – братът на баба – и жена му, баба Тотка. Те нямаха свои внуци тогава, така че ние с братовчедите, бяхме като техни. Дядо Гошо ни раздаваше „билети“ за панаира – джобни пари, които наричаше така, сякаш наистина без тях нямаше как да влезем. А баба Тотка ни правеше най-вкусните мекици, които някога съм яла – големи, пухкави, топли и по много. Помня шкафа, от който вадеше сладкото. Още мога да усетя вкуса им.
Панаирът беше голямото събитие. Един ден с братовчедите тръгнахме към него, но пътят се разклони, а ние – разделени от увереността, че знаем точния път – тръгнахме в различни посоки. Сестра ми и братовчедка ми намериха пътя до панаира, а аз и братовчед ми се озовахме почти до границата със Сърбия. 😊
Докато те тичаха обратно към селото, за да кажат на възрастните, че сме се изгубили, ние срещнахме един човек с каруца, който ни помогна. Откара ни до панаира. Там си похарчихме „билетите“, даже си спомням, че по пътя към селото дори си купихме по едно замръзнало сокче в пликче – незабравим вкус от детството.
На връщане обаче ни посрещнаха леко сърдитите и доста притеснени погледи на баби и дядовци, които се бяха притеснили за нас и бяха тръгнали да ни търсят.
Пустеещият дом и топлината на спомените
Днес пиша тези редове, защото си отиде и дядо Гошо – последният дядо от онази къща, която някога побираше толкова много хора, топлина и смях. Къщата вече е пуста. И все пак, за мен тя остава жива. Там, под старите керемиди, е останала частица от мен. Там са хората, които ни обичаха безрезервно и полагаха толкова грижи за нас.
Благодарна съм за тези спомени – за баба, за дядо Андрей, баба Милка, дядо Гошо и баба Тотка. Благодарна съм за всички уроци, за вкуса на мекиците, за цигулката, за емоциите, за спомените.
Макар времето да променя всичко, то не може да ни отнеме онова, което носим в сърцето си.
Свързани статии: Приказка за селските деца и градските родители