Как да НЕ пътувате до морето
Решавам аз да закарам малкия и баба му на морето – тя е отпуск – нека да изкарат десетина дни на чист въздух на морето.
Само че за да „хванем“ един ден повече, та и аз да се попека, решавам да тръгнем в четвъртък вечерта, след работа. Викам си:
– До 22:00 ч. още е светло, денят сега е дълъг, а и четвъртък не е ден за път, няма да има голямо движение.
Знам, че магистралата към Бургас е затворена и има обходен маршрут, но….
– Не може да е толкова зле, обходът не е дълъг.
И така – с натоварен багаж в колата, взимам баба и внуче след работа и направо потегляме. Часът е 17:30. Времето е приятно. На излизане от София има движение, но в рамките на нормалното. После магистралата е супер. Смеем се, говорим си и правим планове за плажа утре. До Пловдив всичко върви по мед и масло. Малко след това спираме за кратка почивка с кафе и кроасан. И отново потегляме. Малко преди обхода край Стара Загора започва да се стъмнява и да гърми. Качваме се на Околовръстния път и изненада – пълен блокаж. Колите минават няколко метра и спират за дълго. След 15 минути пак тръгват и спират. Казвам си:
– Не може да е толкова зле, денят е дълъг, все ще минем.
На малкия му се ходи до тоалетна – има претенции никой да не го гледа. Как да стане като навсякъде има коли – движението е двупосочно, пълно е с хора. Спирам, гася колата и отваряме двете странични врати, за да му направим заслон. Той скача бързо, оглеждайки се и бързо свършва работата, намокряйки обувките. Но успяхме и с това. В този момент обаче нещо започва страшно да гърми. Викам си – стрелят с пушки, военно учение има, ловци има.
Да, ама не – съвсем близо до нас започват да изстрелват противоградни ракети.
Само това ни липсваше – идва буря. Часът е 21:00, а ние не сме до никъде. Рязко притъмнява и небето започва да гърми и трещи. Ние продължаваме да висим в огромното задръстване. Оказва се, че на обхода има катастрофа и движението ту се пуска, ту се спира, за да преминат насрещно движещите се автомобили, които са също толкова много.
След час и половина лека полека излизаме от задръстването – вече изморени и изнервени, а навън е пълна тъмница. В момента преди да се качим отново на магистралата върху нас се изсипва огромен порой, придружен с гръмотевици и светкавици. Ама наистина огромен. Имам чувството, че небето се изсипа. Мракът беше непрогледен и само огромни светкавици пронизваха облаците. Спрях, за да изчакам – ще намалее. Пак тръгвам лека полека и се качвам на магистралата.
Тук положението е още по-зле – нищо не се вижда, небето гърми и трещи. Вече съм силно притеснена, защото трудно виждам, има вода, а срещу мен удрят огромни капки дъжд. Насрещно идващите коли заслепяват. Спирам на първия паркинг, вече силно притеснена и уплашена, че сме насред нищото – с една баба и едно малко момченце, което започва да плаче. Поседяхме с идеята, че дъждът ще намалее, но нищо такова не се случи. Казвам си:
– Ще продължим бавно. Ако не спре, отбивам в Ямбол.
И продължаваме.
Междувременно почваме да търсим хотел в Ямбол, а часът е почти 23:00 ч. Естествено почти нямам батерия. Все пак намираме хотел – „Чакаме ви“. В този момент обаче дъждът малко намаля и решихме да продължим, подминавайки Ямбол. После обаче стана още по-зле. Гръм и трясък върху нас, детето плаче, аз също съм на път. Гледам следващото населено място – Стралджа. Какво е това изобщо – град, село. Дали има хотел. Отбивам на първата бензиностанция, за да питам къде е пътя на там и има ли къде да пренощуваме.
– Ама вие сте подминали отбивката – казва човекът – хотелът не знам дали работи, но ей тук има един черен път, мога да ви отворя портата и да минете, колата е висока.
Признавам си – хвана ме страх, защото пред нас само тъмнина и нищо не се вижда. А като заключи портата зад нас – направо си представих филм на ужасите – малкият също. Караме, караме – тъмнина и черен неасфалтиран път. Междувременно бабата звъни на хотел, който едва намерихме. След десетото позвъняване мъжки глас вдига – „Елате, чакам ви“. Слава богу – ще има къде да пренощуваме. След десетминутно каране (което ми се стори като час) черният път свърши и излязохме на някакъв главен. След малко видяхме и табелата – Стралджа. Тук обаче явно навигацията не работи. Въртяхме се доста време и накрая решихме пак да звъним на човека от хотела.
– Кажете нещо отличително, ще дойда да ви взема.
Бяхме край училище. Спряхме, а след минута беше дошъл.
Какви добри хора има все пак – в 12:00 ч. посред нощ дойде да ни помогне.
Изпроводи ни до хотела – силно преувеличена дума, защото във фоайето ни посрещнаха мини скачащи жаби, а коридорите изглеждаха като в общежитие. Но няма никакво значение – толкова бяхме доволни, че почти в полунощ вече имахме къде да легнем. Даже работеше и един ресторант в близост с пържени картофи.
Междувременно – бурята вече беше преминала, а морето – много далече 😊
P.S. От петък магистралата към Бургас е отворена, но внимавайте с прибирането. То все още е през обход.
