понеделник, 7 ноември 2022

Винаги може да стане по-зле – съвети за щастие

Еднин съвет от МадамаМама: „Винаги може да стане по-зле“

Тази приказка често я забравяме, а не трябва. Даже мисля, че всеки ден трябва да си я напомняме или да я напишем на хладилника – „бях нещастен, защото нямах нови обувки, докато не видях човек, който няма крака“.

Често се съсредоточаваме в собственото си нещастие, мислейки си, че все на нас не ни върви, че все на нас ни се чупи колата, когато бързаме, че все ние сме прецакани на работа. Така се затваряме в порочния кръг на черните мисли, които бавно ни разболяват и превръщат живота ни в ад.

Когато си казваме – трябва да стана в 6 часа за работа, е хубаво да си помислим, че някои стават в 4. И това можеше да сме ние или дори да ни се случи. Когато си кажем – ох, детето пак има сополи, е хубаво да си помислим, че някои нямат деца. Когато си кажем – пак трябва да стягам пет куфара багаж за морето, трябва да си помислим, че някои нямат пари за море.

Макар че започва леко песимистично, всъщност това са няколко доста весели и абсурдни истории от живота, които показват как наистина не трябва да се ядосваме, ама за нищо (или поне за почти нищо), защото всичко отминава, дори да ни се струва нерешим проблем. А освен това – не трябва да се ядосваме твърде много за настоящите си беди, защото винаги може да стане по-зле 😊

История №: Винаги може да стане по-зле

Първата история е за една майка, която организира дълго чакана ваканция до Барселона. От онзи тип – романтична, с любимия мъж. За четири нощувки, планирала е всяка част от това пътуване – да видят църквата Temple Expiatori del Sagrat Cor (Църква на Светото сърце), да се разходят, хванати за ръце, по романтичния „Площад Каталуния“, който свързва стария и новия град, да погледат прегърнати водното шоу на Магическия фонтан. Запазила е нощувки, купила е самолетни билети за месец напред. И чакат с нетърпение. Да, ама не – точно тогава цялото семейство се разболява от коронавирус и организацията пропада. Поне им връщат част от парите. И тя си казва – добре де, ще запазя за началото на лятото. Започва да прави отново цялата организация – хотели, билети, разходки, забележителности, кой да гледа двете деца (на 4 и 6 години). И пак всичко е готово.

Два дни преди екскурзията събира багажа на децата и ги кара на село при баба им. Всички са доволни и щастливи- родителите отиват на дълго чаканото пътешествие, децата – няма да ходят на градина. Но точно вечерта преди пътуването едното се разболява и майка му тръгва по спешност да сваля температура и да слага свещички за повръщане. Ситуацията уж е овладяна – дава подробни инструкции на притеснената баба кога, какво да дава. И на другия ден влюбената двойка потегля към летището. Най – после – отиваме в Барселона! Да, ама не. Още по-притеснена, бабата звъни час преди полета:

– Детето е много зле, вдигна пак температура, постоянно повръща и само лежи.

– Дай му хапчетата, които ти оставих, сложи му пак свещичка.

– Всичко дадох, много е зле, викай линейка.

Вече и майката е притеснена и самата тя се обажда на линейка…

Бягството

А както се досещате за минути хваща куфарите, които почти са в самолета, тръгват си от летището и потеглят обратно … Към децата. Линейката вече е дошла, бабата е в истерия и пред припадане, майката – е готова да изпадне в дива ярост, че са я върнали от летището. А медиците дават това-онова на детето и то се вдига отново. Всичко отшумява за няколко дни. Но и този път Барселона остава само на картичка. Сега мислите ли, че винаги може да стане по-зле 😊.

История №2: Винаги може да стане по-зле

Ето и друга история – става майката сутринта, закуски, дрехи, градини. Нормалното бързане, напрежението, че детето закъснява (и то наистина закъснява). Вече е 9 часа, когато успешно акостират пред детската градина, то е полуголо, защото не е искало да се облича. За пореден ден реве и се тръшка. Ама от онези детски истерии, дето на някои родители не им се вярва, че съществуват. Плакало е през цялата сутрин, облякло  си е дрехите в колата, след като майка му го е изкарала по пижама…. И когато слиза от колата казва, че от притеснение му се гади.

Докато майка му чака да повръща, то пак започва да се напъва и да реве. Отваря вратата и го натиква във фоайето като почти тръгва да бяга от двора към колата. Отрочето обаче бързо се осъзнава и с рев тръгва след нея. И това упражнение се повтаря няколко пъти. Охраната прави бегли опити да го накара да влезе. Появява се и една от лелките, която изхвърля боклука:

– Хайде, Дани, хайде влизай, защо плачеш, я виж какъв си голям! Да не си някое бебе.

И той наистина е голям – почти на седем е. Да не си помислихте, че става въпрос за три годишен. Седем годишно магаре, което е принудено седмица (само една седмица) да ходи в сборна група. При поредния опит на майка му да отвори вратата на градината, за да го натика вътре,  то се захваща за дръжката на вратата и ни напред, ни назад. След като всички госпожи са разбрали, че нещо става навън, (смятайте едни 20 минути вече са минали) излиза една от тях и започва да го дърпа. Ама буквално.

Бягството

Майка му пак тръгва да бяга, докато чува директорката, която крещи отгоре и се кара на госпожата защо е излязла да се занимава с едно дете – това било извън правилата. Не знам дали може да си представите тази апокалиптична картина. Ревящото дете е вътре, а още по-ревящата майка стига до колата. И продължава да реве през целия път… Безвъзвратно закъсняла, стига до работата, когато важна среща вече е започнала. И всички я гледат лошо.

А денят едва сега започва и е едва 10 часа. Взима третото кафе исе захваща с куп задачи. Важен договор чака одобрение, а след два часа има и нова среща, за която трябва да се подготви. Нали не си мислите, че историята свършва до тук. И нали не си мислите, че е измислена. Не е – напълно истинска. Та още докато пие трето кафе – някъде към 10, 10 и нещо (както се пее в една песен) телефонът звъни. Сестрата от детската градина – „край, повърнал е“.

– Здравейте, майката на Дани ли е?

– Да, аз съм – какво е станало?

А майчиното сърце вече се е свило и трепери.

– Боли го корема. Мерихме му температурата, няма, но казва, че много го боли…

– Дали каза да му се ходи до тоалетна?

Питала го е госпожата, но не искал да ходи.

– Да, да – той никога не иска в градината. Ами….. ще дойда да го взема.

Нали се сещате – майка му оставя договора, звъни да отложи и срещата – изключително професионално. Хвърля кафето в мивката, взима чантата и тръгва по същия път обратно… Представяте ли си гнева на тази жена и огъня, който бълва, докато диша тежко – като на дракон, изял люти чушки… А отрочето излиза с тъжни, влажни очи и леко гузна физиономия:

Сърдиш ли ми се?

Майка му е готова да се взриви като атомна бомба, но само мълчи, защото каквото и да каже, ще закрещи и ще е малко. Прибират се вкъщи и детето влиза в тоалетната – нали се сещате – по голяма нужда. След десетминутно напъване излиза:

Коремът ми мина, гладен съм!

Как ви се струва? Добра сутрин 😊.

Та да знаете – винаги може да стане по-зле.

Недейте да се ядосвате.

- Реклама -

Прочети още

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Последни статии